Кейти Бърнс помага за разкриването на ролята на имунната система при ендометриоза, като същевременно сама се бори с болестта.
Когато e тийнейджърка и болката става непоносима, Кейтрин Бърнс – Кейти се мушва под леглото си и ляга по корем на дървения под. Хваща калкулатора и решава „случайни“ математически задачи, за да се разсее от усещането, че невидими ръце изстискват матката й като кърпа.
Менструацията, сексът и възпроизвеждането не са желани теми за разговор в родния дом на Бърнс в провинциална Пенсилвания. Родителите й, обаче обикалят с нея от лекар на лекар в търсене на причината за болката, която я навестява, откакто е на 10 или 11 години, и става постоянна, след като получава първата си менструация в навечерието на 13-тия си рожден ден.
„Казаха, че това са болки на растежа. Че е нормално. Че не е нищо“, спомня си 47-годишната Бърнс, патобиолог и токсиколог в Университета на Синсинати (UC). „Изведоха ме от стаята и казаха на родителите ми: „Това е психологически проблем. Тя търси помощ.“
Едва когато Бърнс заминава за колежа в Гетисбърг, тя разбира от съквартирантките си, че болката, която я задържа в стаята ѝ в петък вечер и която няколко пъти я изпраща в спешното отделение, не е нормална. Нито пък са нормални месечните цикли, които напояват супер плюс тампон на всеки час, или необходимостта ѝ да приема постоянно ибупрофен, за да може да функционира. Тя посещава гинеколог, който я пита дали не е забравила да извади тампон. В крайна сметка друг гинеколог провежда задълбочен медицински преглед и открива образувание под кожата в дясната част на срамната област.
През март 1999 г., няколко седмици преди да навърши 21 години, Бърнс се подлага на операция и образуванието е отстранено. Това облекчава част от болката и също така дава потвърждение. Микроскопското изследване на образуванието показва, че Бърнс страда от ендометриоза.
„Беше облекчение“, спомня си тя. „Всъщност имаше нещо нередно. Не си измислях.“
При ендометриозата тъкан, наподобяваща ендометриума, лигавицата на матката, която се отделя всеки месец по време на менструацията, расте извън нея, главно в таза. Неправилно разположената тъкан може да доведе до силна болка по време на менструация; хронична тазова болка; болка при полов акт, дефекация или уриниране; и безплодие: приблизително 33% от жените с това заболяване са безплодни.
Но въпреки че ендометриозата засяга около една от всеки 10 жени в репродуктивна възраст – около 190 милиона жени в световен мащаб, причините за нея остават неясни, а единствените лечения са насочени към болката, а не към какво предизвиква заболяването. Една от факторите за това е, че изследванията в областта на ендометриозата са хронично недофинансирани. Между 2010 и 2024 г. Националният институт по здравеопазване (NIH), най-големият финансиращ орган за медицински изследвания в света, изразходва средно 14,5 милиона долара годишно – 0,039% от средния си бюджет за тези години – за проучване на заболяването (виж графиката по-долу).
Една на всеки 10?
Световната здравна организация и други организации оценяват разпространението на ендометриозата на около 10% от жените и момичетата в репродуктивна възраст. Правителството на САЩ не предоставя такива данни, а публикуваните оценки варират значително в зависимост от проучваното население. Но един строг анализ на повече от 116 000 жени от общото население на САЩ показва разпространение от 11,2% през целия живот.
Дълбоко подценено
Изследванията в областта на ендометриозата получават малко подкрепа от Националния институт по здравеопазване (NIH) с бюджет от 48,5 милиарда долара, в сравнение с заболявания, които имат сходна или по-ниска честота. NIH в момента финансира 54 изследователски проекта с „ендометриоза“ в заглавието им и 566 с „рак на гърдата“ в заглавието.
(Graphics) V. Penney/Science; (Data) Dk Shah Et Al., Human Reproduction, 7, Det120 (2013); Centers For Disease Control And Prevention; U.S. Census Bureau; National Institutes Of Health; Ns Wagle, L Nogueira, Tp Devasia, Et Al., Ca: A Cancer Journal For Clinicians, 75, 308-340 (2025).
Изследванията на ендометриоза „са толкова изостанали, защото засягат жените. И тя не е смъртоносна“, казва Бърнс. Нейното собствено търсене на облекчение неочаквано се превръща в живот, прекаран в лабораторията, където проследява корените на заболяването като част от група решителни учени, някои, от които също страдат от ендометриоза. Изследователите отдавна проучват ролята на хормоните: естрогенът ускорява растежа на странната тъкан, която често се съпротивлява на успокояващото и антирастежно действие на прогестерона. Но Бърнс и други са насочили вниманието си към имунната система, разкривайки, че тя не само не успява да премахне анормалните израстъци, но изглежда е от съществено значение за тяхното установяване и разрастване, тъй като лезиите се превръщат в епицентрове на хронично, нискостепенно възпаление, което може да засегне цялото тяло.
Тяхното изследване открива нови лекарствени цели, свързани с имунната система, за лечение на ендометриоза, както и потенциал за разработване на диагностични тестове за заболяването, чието разпознаване все още отнема средно около 7 години. Самата Бърнс работи по такъв тест, но в условията на все по-ограничено финансиране от NIH, няма гаранции, че ще може да продължи работата си.
Множеството открития в областта на имунната дисфункция са добре дошли, казва Стейси Мисмер, епидемиолог в Университета Мичиган и президент на World Endometriosis Society, която също страда от това заболяване. „Дълго време се фокусирахме върху естрогена и прогестерона“, казва тя. „Сега сме в този чудесен етап, в който допускаме нехормоналните причини, които наистина се потвърждават от доказателствата.“
На 8-9-годишна възраст Бърнс споделя на майка си, която има магистърска степен по биофизика и наблюдава научните експерименти на дъщеря си (отглеждане на гъби в петриеви блюда), че когато порасне, планира да работи с микроскопи в NIH. През 2000 г., 18 месеца след диагнозата си, тя започва докторска програма по патобиология в Университета на Пенсилвания, със специализация в токсикология, която я довежда до изследвания в областта на чернодробния метаболизъм.
Лабораторията беше доминирана от мъже, спомня си Бърнс, а болката, която често я прави неработоспособна „не беше тема, която се приемаше добре“.
Тази болка e причинена от възпаление и белези в и около лезиите на ендометриозата, както и от проникващите в тях нерви. Повечето лезии са повърхностни и растат върху перитонеалната мембрана, която покрива стените на таза, обгръща яйчниците и маточните тръби и обвива части от уретерите, пикочния мехур и червата. Яйчниците често са място за появата им, като тук лезиите могат да се развият в големи кисти, наречени ендометриоми. Анормалната тъкан може да достигне и дълбоко в мускулните стени на червата, пикочния мехур и влагалището. Тя често засяга и някои връзки, които държат матката на мястото й. В редки случаи се разпространява в диафрагмата, черния дроб, гръдната кухина или белите дробове, което може да доведе до кашлица с кръв или задух при колапс на белия дроб.
Както много други жени с ендометриоза, Бърнс е разочарована от малкото възможности за лечение. Стандартните противозачатъчни хапчета, комбиниращи синтетична версия на естроген с прогестеронов аналог прогестин, са първа линия на лечение, която намалява естественото производство на естроген, за да облекчи болката. Но те ѝ причиняват непоносими главоболия и подути, болезнени гърди. (Освен потенциалните странични ефекти, такава терапия е неподходяща и за жените, които се опитват да забременеят.) Другите хормонални терапии имат свои собствени рискове, включително горещи вълни, нощно изпотяване и при продължителна употреба, изтъняване на костите.
Хирургическата интервенция също не е панацея. Тя все още е необходима за поставяне на категорична диагноза ендометриоза и може да облекчи симптомите чрез отстраняване на лезиите, които обаче по-неопитни хирурзи често пропускат. Дори след пълното им отстраняване, заболяването често се повтаря.
До началото на 2004 г. Бърнс претърпява три операции, при които се установява, че тазът ѝ е все по-силно засегнат от ендометриозни образувания и сраствания – ивици от белези, които деформират и свързват органите помежду им или със стените на таза. Болката се повтаря месеци след всяка процедура. Тя се събужда през нощта със стонове, заспива от изтощение, а след това работи допълнителни часове в лабораторията вечер и през почивните дни, за да се опита да навакса. Носи петриеви блюда с две ръце, защото болката кара ръцете й да треперят.
Същата година, от отчаяние тя се записва в проучване, провеждано от NIH, за лечение на болката при ендометриоза с лекарство, наречено raloxifene, което се надяват да блокира стимулирания от естроген растеж на лезиите. За щастие на Бърнс, тя получила плацебо, защото лекарството влошава болката при тези, които го приемат. Но проучването променя живота на Бърнс, като я запознава с лекаря-учен от NIH, който го ръководи, акушер-гинеколога Памела Стратън. Тя разбира ендометриозата като никой друг медицински специалист, с когото Бърнс се е срещала, а екипът й се занимава с научни изследвания в търсене на лек. „Само фактът, че някой се интересуваше от заболяването и се опитваше да го разбере, беше решаващ за решението ми да кажа: „Приключвам с изследванията на черния дроб и искам да опитам това“, спомня си Бърнс.
В края на докторската си степен Бърнс започва да търси постдокторантура, която да й позволи да изследва ендометриозата. Почти никой не се занимавал с такива изследвания. Но през 2007 г. Кенет Корах, репродуктивен ендокринолог и водещ специалист по естрогенните рецептори в Националния институт по здраве и околна среда National Institute of Environmental Health Sciences към NIH, ѝ намира място в лабораторията си.
Когато Бърнс се присъединява, за причините за ендометриозата не се знае много повече, отколкото когато американският гинеколог Джон Албертсън Сампсън през 1927 г. предлага това, което става широко приетата и все още доминираща теория, известна като ретроградна менструация: менструалната кръв разпространява лезии, като тече обратно през отворените маточни тръби и изтича в тазовата кухина.
През последните десетилетия някои изследователи поставят под съмнение дали тази теория може да обясни заболяване, за което днес се знае, че има различни форми – дълбока, повърхностна и ендометриомна – с различна биологична структура и вероятно, различен произход. Една алтернативна теория предполага, че стволовите клетки, които са предшественици на ендометриума, се засяват в тазовата кухина, в някои случаи много преди пубертета. Възможните им източници включват ендометриума на възрастни, костния мозък и ретроградното течение по време на вагинално кървене, което се наблюдава при 5% от новородените момичета. Това би обяснило защо някои момичета, като Бърнс, имат симптоми преди първата си менструация. Същото важи и за една още по-стара теория от тази на Сампсън, според която нормалната перитонеална тъкан, която се развива от същите ранни ембрионални клетки като ендометриума, се трансформира в ендометриозни лезии. Това би обяснило и пациентите с лезии, отдалечени от матката, на диафрагмата и в гръдната кухина.
Тъй като 90% от жените със здрави, незапушени маточни тръби имат някаква степен на ретроградна менструация и само малка част от тях развиват заболяването, изследователите отдавна подозират, че неизправности или аномалии в имунната система позволяват на неправилно разположените клетки да оцелеят. Известно е, че имунните клетки изпълват перитонеалната кухина на хората с ендометриоза. Но първоначално се предполага, че те просто реагират на изгубената тъкан. Доказателствата, че имунната система може активно да стимулира възпалението и прогресирането на заболяването, а не просто да не успее да премахне лезиите, едва сега започват да привличат по-широко внимание, след като Бърнс започва своето изследване.
В лабораторията на Корах, Бърнс първо се заема да разработи миши модел на заболяването. Единствено хората и другите примати развиват ендометриоза по естествен път, но Бърнс имитира състоянието при гризачите, като нарязва маточна тъкан от една мишка и я инжектира в перитонеалната кухина на друга, която е генетично идентична, за да предотврати отхвърлянето на чуждата тъкан. Трудът, публикуван в Endocrinology през 2012 г., разкрива, че лезиите са по-малобройни, по-малки и по-малко вероятно да нараснат, ако мишките донори или реципиенти са генетично модифицирани да нямат ключов естрогенен рецептор в клетките си, което потвърждава ролята на този хормон в растежа на лезиите.
Но това, което поразява Бърнс, е друго откритие: дори при реципиенти, които не само нямат ключовите рецептори, но и са с отстранени яйчници и по този начин почти не произвеждат естроген, се развиват рудиментарни ендометриозни лезии. Те не растат и не се развиват, но нещо им позволява да се закрепят. Бърнс решива да проучи какво се случва през първите часове и дни след инжектирането на тъканта в мишките.
„Тя беше способна. Беше изобретателна. Работеше изключително усърдно“, спомня си Корах. Той добавя, че тя никога не споменава за болестта си в негово присъствие. „Беше силна. Пое всичко на гърба си.“
Наистина трябва да осъзнаем колко изтощителна е ендометриозата. Колко недофинансирана е и колко силно трябва да се борят изследователите, за да могат да изучават тази болест.
Но болката на Бърнс е толкова силна, че тя отново обмисля операция. До 2009 г. белезите и възпаленията от болестта и петте предишни операции правят уретерите й „твърди като бетон“, по думите на хирурга й. Опитът да ги освободи, както и другите ѝ тазови органи, създава риск от още по-големи увреждания, които може да я принудят да носи катетър до края на живота си. „Как ще живея така?”, спомня си, че се пита „Ще живея ли с това?”
За щастие, Бърнс намира лекар, който ѝ помага да продължи с нехирургично лечение, което тя може да понесе, след като преодолява първоначалните маточни спазми, предизвикани от него: вътрематочна спирала, която освобождава прогестин, който потиска възпалението, потиска производството на естроген, предизвикващ заболяването, и в някои случаи може да потисне растежа на лезиите. По-важното, казва Бърнс, е, че тя успява да се свърже с терапевт, специалист по тазовата област, чиято седмична работа започва да облекчава мускулното напрежение и да „разлепва“ вътрешностите й.
За първи път откакто е на 10 или 11 години, Бърнс оценява болката си на две или три по скала от 10, вместо с шест или седем, където се колебае в продължение на години. И за първи път от толкова дълго време насам, тя започва да общува с хора, защото не се страхува, че болката ще я принуди да отмени плановете си в последния момент. Гледа мюзикъла „Wicked“. Разхожда се с приятели. Вече може да се навежда, без да изпитва парализираща болка, така че засажда тиквички, босилек, домати и лоза в градината на къщата си. И започва да се занимава с наука, без да се чувства толкова ограничена от болестта.
Докато Бърнс се впуска в изследванията си с нова енергия, областта на проучванията на ендометриозата също става все по-динамична. През 2014 г., същата година, в която активистите започват ежегодното световно шествие за финансиране на изследванията върху ендометриозата, учените публикуват първата молекулярна класификационна система за заболяването и много необходимия набор от стандарти за биобанкиране на проби от ендометриоза; днес 66 центъра в 24 страни са събрали над 10 000 проби. Някои учени започват да разплитат ролята на множество гени в заболяването. Смята се, че около 50% от риска се наследява, въпреки че идентифицираните досега генетични локуси имат само малък принос. (Фактори от околната среда, включително химикали и диета, също могат да играят роля, въпреки че са необходими допълнителни проучвания.)
Отделно от това, няколко екипа започват да забелязват колко дисфункционална е имунната система при хората с ендометриоза, като използват кръвта и перитонеалната течност на пациентите, която облива тазовите и коремните органи. Проучвания вече показват, че броят и силата на естествените клетки убийци, важен клас вродени имунни клетки, които разпознават и унищожават отклонените клетки, са намалени при пациентите. Сега нови статии установяват, че тези естествени клетки убийци имат малко активиращи рецептори и много инхибиторни и не успяват да освобождават ключови химикали, убиващи клетките.
Неутрофилите, друг вид имунни клетки, които обикновено са първите, които се събират около чуждата тъкан, поглъщат я и я унищожават, също изглежда не функционират правилно. Лабораторни изследвания показват, че нещо в перитонеалната течност на пациентите кара неутрофилите да изпомпват прекомерни количества от растежния фактор VEGF, който стимулира растежа на кръвоносните съдове и може да подпомага установяването на собствено кръвоснабдяване на лезиите. А неутрофилите не умират по график – вместо това секретират химикали, които в тялото привличат още повече от себе си към лезията.
Накрая, множество открития сочат, че има и трети клас вродени имунни клетки – макрофагите, които трябва да се съберат на мястото скоро след неутрофилите, за да погълнат отклонилата се тъкан. В перитонеалната течност на жени с ендометриоза макрофагите не само не поглъщат менструалните остатъци, но и активно секретират възпалителни молекули, които стимулират растежа на кръвоносните съдове и изпращат сигнали за оцеляване към отклонилите се клетки.
Развивайки модела на мишките на Бърнс, репродуктивният биолог Ерин Грийвс, тогава в Единбургският университет, проучва ролята на макрофагите, като дава на гризачите естроген и прогестерон, за да предизвика изкуствена менструация. Грийвс, която понастоящем работи в Университета Уоруик, въвежда тъкан, отделена от „менструацията“ на една мишка в друга, проследява макрофагите в нея и показва, че те допринасят за образуването на лезии – първото причинно доказателство, че имунните клетки от менструацията играят роля в образуването на лезии.
Междувременно Бърнс използва мишките си, за да изследва най-ранните стадии на заболяването. Тя установява, че в първите 24 часа след инжектирането на смляна маточна тъкан на животните, още преди да се появят лезии, мястото е било нападнато от армия от неутрофили и макрофаги. В рамките на 72 часа лезиите се закрепват и започват да развиват кръвоснабдяване – всичко това при мишки, които почти не разполагат с естроген и нямат ключови естрогенни рецептори. Едва след 72 часа започва ролята на естрогена в поддържането и запазването на лезиите.
Трудът, публикуван в Endocrinology през 2017 г., предполага, че развитието на лезиите първоначално зависи от имунните клетки, преди естрогенът да започне да го стимулира. Този двуетапен модел отговаря на въпрос, породен от собствения опит на Бърнс: защо терапиите, манипулиращи естрогена, понякога са неефективни.
Резултатите „показаха, че имунната система е от решаващо значение за образуването на перитонеални лезии“, казва Джеймс Сегарс, акушер-гинеколог и изследовател в областта на ендометриозата в Медицинския факултет на Университета Джон Хопкинс. „Това е правилно. Това е наистина важно.“ (Сегарс, който се описва като „голям фен“ на Бърнс, е част от хирургичния екип по време на операция, която е част от проучването на NIH за raloxifene през 2004 г., и заедно с Бърнс лобира за финансиране на изследвания в областта на ендометриозата пред Конгреса на САЩ.)
Към момента на публикуването на тази статия, Бърнс вече е получила постоянна работа в Калифорнийския университет. Въпреки че много лаборатории, изучаващи имунната система при ендометриозата, се фокусират върху макрофагите, които са издръжливи и дълголетни в лабораторни условия, което ги прави по-лесни за изучаване, Бърнс решава да се фокусира върху неутрофилите – „клетъчен тип, който хората наистина са изхвърлили“, буквално и преносно, казва тя, отчасти защото е известно, че е трудно да се поддържат живи.
Тя се насочва и към нов източник на биологични проби, който ще ѝ позволи да изследва хора, а не само мишки: менструалните продукти на хора с и без заболяването.
Бърнс не е първата, която търси информация от менструалните отпадъчни течности – наречени така, защото съдържат много повече от просто кръв, включително фрагменти от ендометриална тъкан, и се различават значително по състав от периферната кръв. Учените, работещи по проект, наречен Research OutSmarts Endometriosis (ROSE), са пионери в изследването на менструалните отпадъчни течности, събирани предимно в менструални чашки – малки, продавани без рецепта, многократно използваеми силиконови чашки, които се поставят във влагалището, за да събират течността.
Резултатите им показват разлики между пробите от участници с и без заболяването, което насочва към потенциални неинвазивни диагностични тестове. Например, тяхното едноклетъчно секвениране разкри, че естествените клетки убийци са драстично изчерпани в менструалните отпадъчни течности на хора с ендометриоза, което отразява по-ранните открития от перитонеалната течност.
Когато проучването стартира през 2013 г., „хората буквално ни се присмиваха“, спомня си Кристин Мец, имунолог в Института за медицински изследвания „Файнщайн“, която ръководи проекта съвместно с генетика Питър Грегерсен. Менструалната кръв е мръсна, неточна и трудна за събиране, казвали акушер-гинеколозите на двамата. Защо да се занимаваме с това, когато болестта може да бъде диагностицирана с операция? Но оттогава екипът на Файнщайн е набрал повече от 3000 участници и сега е един от няколкото, които провеждат тестове на менструални отпадъчни течности въз основа на разликите в протеините или РНК експресията в течността.
„Тук има нещо, което трябва да бъде открито, и ние вече го показахме с данните“, казва клиничният координатор на проучването ROSE, Амбър Сикумар. „Ако наистина успеем да създадем инструмент за скрининг или диагностика, бихме могли да променим живота на хиляди хора.“
През 2020 г. екипът на Бърнс започва трудоемката работа по изучаване на неутрофилите от проби с менструални отпадъчни течности. В сравнение с неутрофилите в периферната кръв, тези клетки са с още по-крехки и с кратък живот, склонни да се разпадат по време на центрофугиране или да се повредят от бои и буферни разтвори.
Резултатите, публикувани в JCI Insight през януари, разкриват аномалии в менструалните отпадъчни течности, събрани от жени с ендометриоза в първия ден от менструалния цикъл, което показва, че аномалиите са налице от момента, в който ретроградният поток навлиза в перитонеалната кухина. Пробите от ендометриоза имат по-високо съдържание на неутрофили, които стимулират растежа на кръвоносните съдове, и на по-стари неутрофили. Обикновено неутрофилите умират в рамките на няколко часа; тези, които оцеляват, стимулират възпалението, състояние, за което се смята, че благоприятства оцеляването на лезиите.
Статията описва и изследвания върху мишки, които подкрепят идеята, че активността на неутрофилите при ендометриозата представлява здрав процес, излязъл извън контрол. Изследвайки тъканни проби, Бърнс показа, че неутрофилните екстрацелуларни капани – адхезивни мрежи от уплътнена ДНК и протеини, които клетките нормално произвеждат, за да улавят микроби – осигуряват опора на отклонилите се клетки, позволявайки на лезиите да се установят. Екипът на Бърнс предполага, че старите неутрофили се опитват да „спасят“ ретроградната менструална тъкан, подобно на реакцията при заздравяване на рана. Погрешното спасяване се случва с всеки менструален цикъл, засилвайки възпалителната среда, която е причинила увреждането през предходния месец.
Откритията на Бърнс и много други в областта на имунитета не са довели до одобрено лечение. Но няколко клинични проучвания, насочени към имунната система, бавно напредват. Китайската компания Hope Medicine съобщи миналата есен за значително подобрение на болката при пациенти, лекувани по време на фаза 2 от проучването на HMI-115, антитяло, което атакува локално пролактиновия рецептор в лезиите при ендометриоза. Пролактинът е хормон, който привлича и активира неутрофилите, стимулира растежа на кръвоносните съдове и активира нервите в лезиите, предизвиквайки болка. Друг антитяло, AMY109, произведено от Chugai Pharmaceutical, атакува интерлевкин-8, възпалителен цитокин, изпомпван от макрофаги и неутрофили, привлечени към мястото на неправилно разположената тъкан. То свива лезиите и намалява белезите в проучвания с маймуни и се оказва безопасно и добре поносимо в първоначално проучване с хора. Миналата година компанията стартира по-голямо проучване във фаза 2.
Откритията на други изследователи, които все още не са в употреба в клиничната практика, сочат потенциала на инхибиторите на контролните точки, лекарства, които станаха известни в имунотерапията на рака, при ендометриозата – например за възстановяване на способността на естествените клетки убийци да унищожават клетки. А екип от Университета в Единбург се готви да стартира пилотно проучване на съединение, наречено ниброзетон, което действа върху макрофагите, подобрява способността им да унищожават клетки и ги отклонява от склонността им да лекуват рани и да поддържат лезии.
Всички тези събития дават увереност на Мисмер, че „следващата вълна от успешни лечения ще бъде в областта на имунологията и възпаленията“.
В офиса си в Синсинати Бърнс държи зелено-синя термофорна възглавница, поставена върху стола си. Тя я слага в скута си или поставя лидокаинов пластир върху долната част на корема си, за да облекчи болката, която напоследък се проявява по-рядко.
Едно не толкова очевидно последствие от заболяването ѝ е чувството, че не се вписва. Изолацията ѝ през юношеството и ранната зрелост е затруднява взаимоотношенията ѝ. Тя не се чувствала способна да се обвърже с потенциален партньор, знаейки, че вероятно е безплодна. Носенето на тази тежест е трудно; имало е моменти, в които тя напуска църквата по време на кръщенета. Години на терапия са ѝ помогнали да преживее скръбта и да се бори с интровертността си. А опитът ѝ я превръща в опора за други хора с нейното заболяване, сред които сестра ѝ, терапевтът ѝ за тазовата област и безкраен поток от хора, които ѝ пишат по имейл.
Хората с ендометриоза „се отчайват и са готови на почти всичко, за да намерят отговори“, казва тя. „Намирах за доста шокиращо, че хората ми изпращаха медицинските си досиета, но това се случва доста често.“
Първият докторант на Бърнс, Тейлър Уилсън, идва в лабораторията, след като години наред живот в мълчание със симптомите на ендометриозата. (Тя не е претърпяла диагностична операция, защото, както казва, застрахователят ѝ отказва да я плати.) Уилсън казва, че Бърнс „може да ме погледне и да разбере точно кога не се чувствам добре, и ще каже: „Добре, какво става?“
Уилсън, на която Бърнс връчва докторска тога по-рано този месец, е първият автор на статията за неутрофилите, публикувана през януари. В хода на своите задълбочени експерименти Уилсън и Бърнс откриват и нещо друго в менструалните отпадъчни течности на жени с ендометриоза, нещо, което все още не е публикувано и е толкова драматично, че офисът за технологичен трансфер на Калифорнийския университет подава патентни заявки от тяхно име.
Под микроскоп неутрофилите от менструалните отпадъчни течности на жени без ендометриоза имат пълни, оцветени в лилаво ядра, всяко с обичайните два или три лоба. Но в тези на жените с ендометриоза ядрата са с четири, пет или дори повече лоба, но те са концентрирани и смалени. Цитоплазмата на тези клетки е покрита с бели пространства от съхранителни мехурчета, наречени вакуоли.
„Това ни шокира. Прекрасно е“, заявява Бърнс, докато показва част от презентация с неутрофилите в менструалните отпадъчни течности на жени с и без заболяването на среща* в Нюйоркската академия на науките през юни.
Линда Грифит, биологичен инженер в Масачузетския технологичен институт, която разработва чип-базирани устройства с тъкан от ендометриални лезии, за да проучи по-добре състоянието в лабораторията, и която също страда от заболяването, казва, че Бърнс задавa „наистина чудесен въпрос“ за визуалните разлики между клетките и е „уцелилa джакпота“ с откритието си.
Разликата в неутрофилите е толкова „очевидна“, че ако се прояви при по-голям брой хора, „много бързо“ може да се превърне в диагностичен тест, добавя друг участник в срещата, Майкъл Роджърс, биолог, който разработва терапии за ендометриоза в Бостънската детска болница.
Такъв тест би могъл да бъде по-малко сложен и следователно по-евтин от другите тестове на менструалните отпадъчни течности, които се разработват с помощта на измервания на РНК експресията и протеините. Бърнс и Уилсън вече разполагат с данни в подкрепа на теста от повече от 30 доброволци; за да получат финансиране, потенциалните инвеститори са предложили, че ще са необходими около 200.
Но Бърнс първо трябва да преодолее по-голямо препятствие. Нейната лаборатория, която още през 2024 г. не разполага с изобилие от средства, сега е застрашена от закриване поради липса на финансиране. Единствената й субсидия от NIH е изтекла миналата година, а предходното финансиране от университета ѝ изтекло през юни. Тя е подава многобройни заявления за субсидии от NIH.
„Положението с финансирането в момента е много… много трудно“, казва Бърнс. „Не става въпрос само за моята лаборатория. Става въпрос за всички, които изучават ендометриозата.“
В институтите на NIH, които са подкрепяли работата на Бърнс в миналото, по-малко от една от всеки 10 заявки за финансиране получава средства. Малките шансове може би отразяват несигурността предвид искането на администрацията на президента Доналд Тръмп за 40% съкращаване на финансирането на NIH за 2026 г., както и новата политика на NIH, която изисква някои многогодишни грантове да бъдат незабавно изцяло финансирани.
Бърнс сега влага цялата си енергия в поддържането на лабораторията си. „Наистина трябва да признаем колко изтощителна е ендометриозата. Колко недостатъчно финансирана е ендометриозата. И колко силно трябва да се борят изследователите, за да могат да изучават тази болест.“
Бележки към данните в статията
Двете диаграми Общото население на САЩ, живеещо с всяко от заболяванията, и данните за разпространението, отразени във всяка диаграма, са получени от следните източници:
- Центърът за контрол и превенция на заболяванията (CDC) не публикува данни за ендометриозата или оценки за разпространението ѝ сред населението на САЩ. Вместо това, оценката за разпространението е взета от Shah et al. (2013) и е приложена към оценките на населението на Американската статистическа служба за 2024 г., за да се изчисли процентът на жените в САЩ, засегнати от ендометриоза. Статията на Shah et al. оценява разпространението на ендометриозата в проучването Nurses’ Health Study II. Авторите съобщават, че разпространението на заболяването сред участниците в началото на проучването е 6,5%. През следващите 22 години от проучването при още 5504 участници е диагностицирана ендометриоза, или 4,7% от участниците в проучването. Ние комбинирахме двата процента, за да стигнем до разпространение през целия живот от 11,2%.
- Оценката за броя на хората в САЩ с диагностициран диабет е от Националния доклад за статистиката на диабета на CDC, публикуван през 2024 г. Общата сума е приблизителна оценка от 2021 г.
- Оценката на броя на хората в САЩ, страдащи от астма, е взета от най-новите данни за астмата на CDC, публикувани през 2024 г. Общият брой е усреднена оценка от 2022 г.
- Рак на гърдата и простатата: Броят на хората, страдащи от рак на гърдата и простатата, е публикуван в доклада на Американското онкологично дружество „Статистика за лечението и преживяемостта при рак“, 2025 г.
- Данните за разпространението на диабет, астма, рак на гърдата и рак на простатата са взети от Националното проучване за здравето на CDC за 2024 г.
Оценките от наличните проучвания и бази данни бяха сравнени, за да се оцени точността им. Окончателните решения относно източниците са съобщени от пресслужбата на CDC и експерти по болестите.
Една на всеки 10? Разпространението отразява приблизителния брой хора с дадено заболяване от населението, което се счита за изложено на риск от това заболяване. Следните определения за рисковите групи от населението са в основата на оценките за разпространението на заболяването сред възрастните:
- Ендометриоза: жени и момичета
- Рак на простатата: мъже на възраст 50 години и повече
- Рак на гърдата: жени на възраст 18 години и повече
- Диабет и астма: възрастни на възраст 18 години и повече
За повече подробности относно методологията за определяне на разпространението вижте източниците по-горе.
Силно подценени
Разходите за научни изследвания на глава от населението за всяко заболяване са изчислени, като финансирането на Националните институти по здравеопазване за 2024 г. за всяко заболяване, както е отчетено в категоричния отчет за разходите, е разделено на приблизителния брой хора, живеещи с всяко заболяване в САЩ.
Броят на хората с ендометриоза е изчислен чрез прилагане на оценената честота на разпространение от Shah et al. (2013) към оценките на населението от преброяването в САЩ през 2024 г. за общата популация на жените на възраст от 15 до 49 години, което съответства на женската репродуктивна възраст.
Разходите на глава от населението за рак на гърдата и простатата са изчислени въз основа на броя на хората, живеещи в САЩ с рак на гърдата и простатата към 1 януари. Данните за броя на хората, живеещи с рак на гърдата и простатата, са взети от доклада „Статистика за лечението и преживяемостта при рак, 2025 г.“ на Американското онкологично дружество и отразяват всички случаи на рак на гърдата и простатата, събрани от Северноамериканската асоциация на централните онкологични регистри. Лекарите във всички 50 щата са задължени по закон да докладват новодиагностицираните случаи на рак.
*Използвайте ENDOSCIENCE, за да получите достъп до презентациите от срещата.
Автор: Meredith Wadman
Превод: Лора Петрова-Джамбазка
Последни коментари